Написаното по-долу се базира на писмо, написано на ръка от непознат човек и намерено от обслужващия персонал на метростанция в Брюксел. Човекът е изчезнал в подземните тунели заедно с още няколко души преди повече от година и се очаква властите официално да го обявят за мъртъв. Когато това писмо се появи, то вся смут в съдебните среди и полицията, която правеше всичко възможно да открие изчезналите. Въпреки потвърждението на автентичността на почерка от съпругата на изчезналия обаче, намереното не може да бъде отнесено към официалните доказателства, както и да бъде обяснено от научните среди. Тъй като текста на писмото е строго засекретен по необясними за мен причини, ще се опитам да бъда максимално точен и да ви цитирам написаното по памет, като се извинявам за възможните пропуски, които всъщност не са от особено значение.

"Пиша тези редове, като не знам дали ще достигнат до хора, или поне до хора, които познавам. Най-вероятно в момента, в който четете написаното, аз вече няма да съществувам под формата, в която са свикнали да ме познават близките ми. Бог да ми е на помощ!

Казвам се Франк Дюбоа, на 39 години съм и живея, по-точно живеех, в Брюксел, столицата на Белгия. До момента, в който се случи това, работех в бързоразвиваща се американска компания, занимаваща се с производство на хардуер. Имам прекрасна съпруга и две малки дечица, които не знам дали някога ще видя отново.

Помня датата все едно беше вчера. Тази сутрин закъснявах за работа, поради проблеми с движението на влаковете на метрото. В началото помислих, че отново има стачка – през тези дни хората масово се бунтуваха срещу политиката на управление, така че всичко можеше да се очаква. Нервно гледах часовника си – до идването на следващото влакче имаше цели 20 минути, а аз трябваше да бъда в офиса си най-късно след половин час. При положение, че имах поне още двайсет минути ходене пеша, а пътят с метрото до станцията беше около четвърт час, закъснението се очертаваше да е сериозно. Слава Богу, ръководството беше наясно с неразбориите в моята родна държава и приемаше нещата великодушно. Още повече, те ме познаваха и знаеха много добре, че няма да си позволя да закъснея за работа поради причини, изцяло зависещи от мен.

Когато погледнах пак към електронното табло, времето се беше съкратило наполовина, но лампичката показваше, че мотрисата, която трябва да дойде, не е мърдала от последната станция. Какво, по дяволите, пак правеха тези некадърници от метрото – хората закъсняваха за работа, а те се подиграваха с тях! За да успокоя нервите си, извадих смартфона и отворих някаква страница в интернет. Зачетох някаква статия, в която се разказваше за необяснимото изчезване на някогашната колония в Роаноук, Северна Америка. Инстинктивно чух шума на приближаващата мотриса, но разказът ме беше заинтригувал толкова много, че дори не погледнах отново таблото. Мотрисата спря, вратите се отвориха и аз по инерция влязох вътре. Едва когато сигналът за затваряне на вратите прозвуча, свалих за малко смартфона си, някак си обезпокоен от нещо, което не можех да обясня какво е. От този момент нататък животът ми се преобърна на 180 градуса. Когато се огледах около себе си, видях че вагонът е празен, или по-точно почти празен. Имаше още няколко човека, вглъбени в четивото си или в музиката, която слушаха в слушалките, натъпкани в ушите им. Последното, което успях да видя, беше електронното табло. До идването на мотрисата имаше … 17 минути, а самата тя се беше придвижила с една станция напред. Тогава ме обля студена пот. И друг път съм обърквал мотрисите, но този път усещах, че е различно, че не е така, както трябва. Сега се сетих, че когато се качвах, някой викаше зад гърба ми "Господине, господине", но аз не обърнах внимание – по това време на деня в метрото имаше много просещи несретници, които викаха хората с надежда да получат някоя и друга монета.

Силно притеснен, тръгнах към господина, който беше най-близо до мен. Беше човек на средна възраст, зачетен във вестник, написан на някакъв непознат за мен език. Оказа се латвиец, който работеше в администрацията на Европейския съюз. Когато му обясних какво става, човекът също се притесни, но каза, че най-вероятно е станала грешка и ще ни свалят на следващата метростанция. И тук веднага и двамата разбрахме, че има още по-голям проблем – мотрисата се движеше вече почти пет минути, и то с доста сериозна скорост, а разстоянието между станциите се вземаше обикновено за една до две минути максимум. Решихме да тръгнем напред, за да стигнем до машиниста, за да го попитаме какво всъщност ставаше – дали това беше аварирал вагон и отивахме в депото, дали не е станала грешка или Бог знае какво…

По пътя си през мотрисата се събрахме общо осем души . петима мъже и три жени. Освен мен имаше още двама белгийци – една жена и един мъж. Всички останали бяха чужденци – новият ми познат от Латвия, две германки, един поляк и един финландец. Направи ми впечатление, че едната от германките беше доста напрегната. Още преди да стигнем до кабината на машиниста, сподели с нас странния си сън от предната нощ, в който се лутала по непознати и зловещи тунели, откъдето я дебнели хора без очи и крайно уродливи лица. Това нагнети още повече и без това неспокойната обстановка, когато стигнахме до кабината на машиниста. Тъй като бях най-отпред, пръв погледнах през стъклото, което беше потъмнено, но имаше ивици, през които може да се гледа. Това, което видях, ме накара да настръхна в див ужас и да се отдръпна, облян целия в студена пот. Латвиецът ме погледна уплашено, а всички започнаха да питат какво става.

Когато се съвзех след секунди, им казах за това, което видях. А то всъщност беше, че нищо не видях – просто кабината беше празна, светеха само контролните лампички на мотрисата. Ако приемем, че това не беше толкова зловещо, то най-злокобното беше, че влакът караше с напълно изключени фарове в непрогледния мрак.

С полякът се опитахме да отворим вратата на кабината на машиниста. Беше заключена, но по принцип тези врати отвътре се отваряха доста по-лесно, ако се налагаше да бъдат насилени. След десетина неуспешни опита накрая вратата се открехна. Влязохме вътре. Пулсът ми беше най-малко 150 удара в минута. В кабината нямаше никой, както и очаквахме. Влакът се движеше с около 60 километра в час. Пътувахме вече почти половин час без спиране, без дори да видим станция, което не беше възможно. До този момент не вървях на измишльотини за пътувания във времето и пространството и подобни бабини деветини, но горчиво съжалих за убежденията си. Колкото и трудно ми беше да го призная, в случая ставаше въпрос за точно такова нещо.

Седнах на стола на машиниста и отпуснах главата си надолу. Вече нищо нямаше смисъл. Дълбоко, с цялото си същество усещах, че този път нещата отиват на зле. На много зле.

Изведнъж финландецът ми посочи нещо напред – беше точка светлина в непрогледния мрак. За миг радостна тръпка премина през тялото ми, въпреки че знаех, че тази светлина няма да е истинската, тази, която знаех и познавах.

Влакът приближаваше бързо към светлината. Да, това беше станция на метрото, която никога не бях виждал досега. Изглеждаше запусната, стара и зловеща. От дете живея в Брюксел и, кълна се, такава станция не съм виждал и не съм чувал да има. Посегнах да спра влака, който беше намалил скоростта си, но това не беше нужно – мотрисата спря съвсем сама, а вратите се отвориха. Осемте човека излязохме от вагона като тапа от шампанско, на никой и през ум не му минаваше да продължи напред.

Станцията беше безлюдна, напълно безлюдна. Екраните, по които течаха реклами, бяха угаснали отдавна, нямаше нищо, което да ни подскаже къде сме.Все пак, табелките, указващи пътя към изхода, бяха на мястото си, макар неимоверно зацапани, а металните им краища бяха покрити с ръжда. Учудваше ни наличието на ток, но метрото имаше много мощни генератори, които се захранваха със слънчева енергия, така че това не беше толкова обезпокоително. Но къде, за Бога, бяха хората?

Преди изхода ни чакаше поредната изненада – станцията беше затворена с тежки метални ролетни щори. През тях се виждаше коридорът, който водеше навън. Това навън беше сиво, мрачно и зловещо, а коридорът бе дори по-пуст и от самата станция. Изведнъж нещо прошумоли. Взирайки се напред в полумрака, не видяхме как една уродлива ръка се протегна през решетката и хвана едната от германките за глезена. Жената запищя неистово, а ръката започна да я тегли към себе си. Крайникът принадлежеше на злокобно същество, което някога може би е имало човешки облик, но сега приличаше по-скоро на ужасяваща амфибия, без очи и уста, пълна с остри зъби. Вместо нос имаше две дупки над устата, а по тялото му нямаше никакво окосмяване. Ще ви спестя това, което това същество направи на нещастната германка, но ще ви кажа само, че групата ни намаля с един човек от този момент нататък.

Тъй като няма как да опиша всичко, което ми се случи, защото нямам време и не знам кога тези изчадия ще достигнат до мен, ще ви кажа само, че в самата станция гъмжеше от тях. Дебнеха из тъмните ъгли, а дъхът им изпълваше полумрака със зловоние, което не може да бъде описано на хартия. Тези, с които бях досега, струва ми се вече са едни от тях - поне тялото на германката десет минути след като ужасното същество я уби, се беше видоизменило и добило гротескни форми. Преди да се скрия в стаята, ми се стори че ръката й помръдна. След това вече влязох тук. Скрит в стаичка на обслужващия персонал, която се затваря с масивна врата и има резервно осветление (което навярно скоро ще угасне), мисля, че съм последния останал от цялата група хора. Бог да се смили над душите на тези нещастници, които бяха сполетени от адска и болезнена смърт и още по-страховита трансформация.

Сега дописвам тези редове, след което ще сложа това писмо в една празна консервна кутия и ще го пъхна в една пролука, която виждам пред себе си на стената. Ако някой някога намери тези редове, нека каже на жена ми и двете ми невръстни дечица, че ги обичам от цялото си сърце и че ги моля да ми простят за всичко…

Дори сега, когато пиша, уродливите глави обикалят наоколо и знам, че рано или късно ще влязат при мен, за да ме направят един от тях, който ще блуждае във вечността в пустите влажни тъмни тунели. Сбогом, любими мои, помнете ме като човек!

Ваш Франк"

След направеното разследване по случая от секретния архив на полицията в Брюксел беше направена извадка, според която през юни 1950 г. е заловен мъж, облечен в странни за времето дрехи, който е наричал себе си Франк Дюбоа. Мъжът е показал документи, които властите обявили за фалшиви, тъй като били "издадени в бъдещето", говорел налудничаво и казвал, че идва от 21 век, по-точно от 2013 година. Когато го затворили в една от полицейските килии, за да прекара нощта, мъжът просто сякаш се изпарил. Брюкселската полиция, заедно с федералните власти, не могли да дадат смислено обяснение на случилото се и засекретили случая. Днес полицията и федералното разузнаване отричат въобще случилото се като един недоказан журналистически фарс.

*          *          *

По материали от белгийския печат: